Досега няма концерт на русенския фестивал “Мартенски музикални дни”, който да не респондира на авторитета на музикалното събитие, чието 63-о издание продължава до 31 март. Отделям три, различни по характер и жанр камерни прояви, които просто настояват да бъдат споменати – най-вече с извънредното артистично въображение, разширило, разтворило границите на жанра във времето и пространството.
Соло-въображение на клавирния звук
Пианистът Емануил Иванов буквално подлуди публиката на фестивала “Мартенски музикални дни” – при това с много сериозна, много трудна програма(19.03). Безкомпромисна програма, в която 26-годишният артист заяви своите предпочитания и вкусове: от по-ранната немска музика – Бетовен и Шуман, а от музиката на ХХ век (на пресконференцията съобщи, че тя е сред предпочитанията му) – Равел и Барток
Впечатляващ е неговият пианизъм. Впечатляващ е най-напред с техническия ресурс, който заявява и който отдавна е съсредоточен в уплътняване на идеи в звукоизвличането. И в изумителна, аксиоматична прецизност в структурирането и в развитието на всяка пиеса. При Иванов, като съвременен клавирен изпълнител постигнатото в този насока е един от основните аргументи в изграждането на драматургията на творбата. Властва над инструмента, който му дава всичко, което поиска. Разбира великолепно всеки стил и го “изговаря” така, че и стилът започва да го разбира и да му се подчинява. В Бетовеновата соната (оп. 78 № 24) предложи плътна кантилена, многозначителна пасажност, многолико тематично провеждане и много умела, интензивна игра със звука, който тук запазва своята класичност в отиграването на фразата, в едрото щрихиране, в провокативните контрастни провеждания, които бих могла да оприлича на омоними – толкова разнообразни, разнолики в повторността си. В “Симфонични етюди” на Шуман разстла богатството на звука си, така трудно за дефиниране, за обхващане. В “Нощният Гаспар” на Равел образността надхвърли възможностите на въображението – тук целият мощен, магнетичен ресурс на това младо великолепие без задръжки изтръгна безмилостните тонови сюжети със завладяващо тембриране. И с едва доловими вибрации, които ми напомниха, че на пресконференцията Иванов сподели, че обича най-вече филмите на Тарковски и Фелини. Съновиденията и игровата реалност се срещнаха и тук в различен контекст, за да се отдръпнат в дисонантното поле, в ритмизираната полифонична строгост на Бартоковата клавирна соната. Иванов разкри, оголи своето невероятно въображение, съчетано с неприсъщ за възрастта му контрол в параметрите на звука, във всеки клавирен жест. И без да звучи парадоксално тъкмо контролът дефинираше впечатляващите спонтанност, емоция и свобода в прочита на предложените композиции.
Очаквам Емануил Иванов в още едно участие вън фестивала като солист в Първия клавирен концерт на Прокофиев.
Квартетно въображение
Струнен квартет “Фрош” години наред заявяват интереса си към съвременния квартетен звук, въпреки че не рядко посягат и към традиционния класически репертоар. Но концертът, с който Негина Стоянова (цигулка), Петя Димитрова (цигулка), Мария Вълчанова (виола) и Теодора Атанасова (виолоночело) се представиха на любителите на “грапавите звучности” (21.03.) бе наистина в зоната на извънредните за концертната ни практика решения. Верни на себе си “Фрош”-дамите изсвириха в първата част на концерта две български композиции от Константин Илиев (1924-1988) и Васил Казанджиев (1934). Към тях се присъедини и пианистката Гергана Несторова – за изпълнението на Втория клавирен квинтет от Казанджиев, което ознаменува и световната му премиера. Казанджиев завършва този квинтет през 2022 г. и го посвещава на квартета. Да припомням ли, че от доста години този състав е предпочитан от композитора. И сега като слушах как се заиграха в първата част, как разгърнаха кантиленното си въображение във втората – с емоционална дисциплина, с темброва чувствителност в съчетанието си, някак събрани от и във клавирния звук – с необходимата напрегнатост и търпение на фразата и с възхитителна дълбочина на внушението. Като забележителна инструментална надпревара бих определила прочита на третата част, в която метроритмичната енергия бе доминираща. И в която ансамбловата техника на квартета и пианистката бе впечатляваща.
Концертът започна с Четвъртия струнен квартет на Константин Илиев. По някакъв начин атмосферата, която създава това произведение го доближава до света на Барток. Предполагам, че не случайно “Фрош” рамкираха програмата с произведения на Илиев и на Барток. Потърсиха патиниран по-тъмен звук, за да предадат настроението в музиката на Илиев. Квартетът е създаден през 1956 г. и е свирен от квартет “Димов”. Ако не ме лъже паметта, към тази нелека музикална материя са се насочвали и други формации. Но интересът на “Фрош” към квартетното творчество на Илиев не е спорадично явление – преди време те записаха за Националното радио и четирите струнни квартета на композитора. Сега остава да се намери някой от музикално-редакторския състав на медията да ги излъчи. Защото музиката на Илиев не флиртува, не кокетничи със слушателя. Тя е насочена към умния, мислещ човек, както и към сериозния изпълнител. “Фрош” свириха с проникновение, с впечатляващо взаимодействие в подчертаването на модерността на музиката, на настоятелното хоризонтално движение запазвайки автономията на всеки глас. И друг път съм писала, че този квартет, може би защото “работи” предимно съвременни фактури, запазва и предава автентичността на всеки музикант; не търси уеднаквяване, търси взаимодействие на четирите специфично звукопроизвеждащи инструмента. Това създава различна тембровост и различен релеф в прочита – което е много подходящо за смисъла и праволинейната модерност на Илиевата музика.
Петият квартет на Барток означи финала на концерта и очевидно бе провокирал извънредно въображението на ансамбъла, който изсвири творбата майсторски, като от една страна изтъкна всеки важен, формообразуващ детайл, всяка метроритмична “екстравагантност” на класика на ХХ век, а от друга – направо изляха в цялост сложната амалгама в петчастната творба, в която се съчетават органично типове мелодика и ритми, които доближават противоположни наглед музикални пластове. И квартетите на Барток очакват повече български формации (доколкото ги има) да се вгледат в тях, да ги свирят. Засега взорът с основание е насочен само към “Фрош”, които са рядко последователни в реализацията на трудната дейност на камерни музиканти, които ограмотяват и колеги, и публика и са приели това за своя мисия.
Въображението на импровизиращия
Много обичам прояввата на изискан вкус, на чувството за форма, на усещането за точна мярка. Демонстрирараха ги блестящо пианистът Милен Кукошаров и контрабасистът Веселин Веселинов-Еко или иначе казано Das Weltschmerz DueTT, шеговито название на ансамбъла им, измислено от тях, което накратко може да се преведе като Мирова скръб. Концертът им на 22 март изпълни докрай зала “Европа” в Русе и бе издържан микс от двата албума, които са издали – ImproviSatie, с който ме спечелиха абсолютно преди години и Consequences – много грамотно музикантско импро върху познати и непознати композиции, много от които техни. Но играят и с пиеси на Сати и Рахманинов.
Дуетът им е толкова органичен, че имаш чувството, че са се родили, свирейки заедно. Музицират естествено без никакво външно усилие с видимо вътрешно удоволствие. Започнаха с две от пиесите на Сати, които отново ми напомниха чувствителността им в общото звуково качество, както и абсолютния им синхрон в импровизационните им прояви. И взаимното слушане във всеки музикален миг. Мисля, че могат всичко, опитват непрекъснато и в характера на звука – Милен “тръгва” в своето мисловно пътешествие върху клавиатурата, а Еко е с него с неговите пицикати, които се променят според характера на мелодията и ритъма във фразата на Кукошаров (преброих 18 вида, различни по сила, мекота, дължина, интензитет, акустичен резонанс, обертонова продължителност, ритмичен импулс, скоростно изражение – в полифоничните отговори в диалога му с пианото). Когато двама души имат такъв слух и са толкова рефлективни в инструменталния разговор помежду си слушателят чува невероятно много комбинации, въпреки дисциплината и контрола – по отношение на вида и продължителността на фразата и подходящото й тембриране. Беше повече от откривателство да се следи създаването и развитието до кулминацията на формата, маниерът им на формулиране но отделните й сегменти, изкуството на образността, което демонстрират и… усещането, че са много, много свободни. Потъваш в това чувствено мъжко музициране, слушаш “Любов” от Васил Пармаков (във всеки техен концерт звучи музиката на близкия приятел, така той е винаги с тях), слушаш музика на Кукошаров, която внушава и нежност, и гняв, и сарказъм – като в “Марш на глупците” или “Die Klavierlehrerin” и Das Weltschmerz Tango на Еко и констатираш колко импровизационни езика владеят тези двамата, как въображението им пулсира във вените, дори и те сграбчва, пленява изцяло.
Концертът им бе изискано изваян драматургически в 60 минути (нито повече, нито по-малко). Така публиката се раздели с тях, вече очакваща следваща среща с тези стилни, изискани, културни, много можещи и грамотни артисти.